Чета си тук в захлас, и осъзнавам
колко много болка приютена е у хората.
Разбити сърца, тъжни лица,
безверни души, безнадеждни очи,
сломени тела и повалени духове.
А аз горката, мисля си, че съм
една, клета, немощна и сама.
Питам се как другите живеят
с тази тъга, защото аз не мога.
Отказах се да продължа, и
взирам се някъде, без мисли,
просто, ей така.
Плача, тихо в нощта, и
понякога не ми достига въздуха.
Друг път се гневя, скубя си косите,
и крещя.
Опитах, не помага.
Или пък опитах да мечтая, и
с хубави мисли да изпълвам ума,
опитах по правилните стъпки
да играя, но не помага.
Как живеете, бе, хора?!