Не бях добър. Разбрал съм го отдавна
и страдам си горчиво за това.
Каквото имах – някой го открадна.
Белее вече моята глава.
Живях – изглежда – мъдро, достолепно –
към грозното съм махвал със ръка,
така съм сбрал, макар и неусетно,
най-хубавите чувства в паметта.
Понякога сълзяха ми очите,
изтривах ги, опитвах пак и пак...
Не се предавах, следвах си мечтите –
надвивах с тях злокобия и мрак.
И знам – живях без дъх да ми остава.
То – пак съм жив, но искам да умра.
За нищо вече шанс не ми се дава –
не тичам, а не мога и да спра.
Да бях си скрил надеждица, търпимост –
на повечко, и скришни все места –
с увереност, със истинска решимост,
изправено бих крачил из града.
А то какво – отритнат и отблъснат,
от другите – разбран-недоразбран,
живея жаден, гладен, необръснат,
на пълния с безгрижие таван,
загледан към мечтаните картини,
заслушан във вълните на душа,
която – вече толкова години –
жадуваше, бленуваше, боля...
Какво пък, още мога да копнея
за повече любов и красота,
а някой ден – пътувайки към нея –
дано без пепел тихо изгоря...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me