Когато гонгът звънко възвести, че вече
съм зрял и пистата ми е преполовена,
и съм еднакво – и отчайващо! – далече
от старта вчера и от финиша пред мене,
онези, дето ясната статистика обичат
и не търпят неказано и премълчано,
в душата ми, в сърцето занадничаха –
да преброят и скритите ми рани.

Как не видяха белезите, синьото,
мазолите, изгарящите мълнии,
а завидяха:
– Виж, той пие вино
и чашата му е до половина пълна!
След тях дойдоха други. Не завиждаха,
защото свят голям и хора разни.
Не знам какво в душицата ми виждаха,
но рекоха:
– Наполовина празна!

А аз бях цял.
И не наполовина –
до дъно пиех, до ръба наливах
и не броях проклетите години –
бях жив, замръквах и осъмвах с живи.
...Но те понякога внезапно ставаха
сред бели пролети, сред зимни сприи
и някъде в мъглите се стопяваха,
и днес със спомени и сенки пия...

А пия ли?
Из чашата се плиска
последно вино, силно и пенливо.
Да го запазя още малко искам,
затуй по глътка и по грам отпивам.
Когато свърши, чашата ми тежка
не вдигайте от тази маса. В нея,
ако налее някой по погрешка,
аз все едно присъствам.
И живея...