А полета й, колко беше лек,
крилете й по-нежни от коприна,
душата й на истински човек,
аз търся я, но няма я, замина!
И взирам се в небето необятно,
хоризонта не ме спира дори
и както залеза настъпи безвъзвратно,
надеждата със слънцето се скри.
Нищо, то утре ще изгрее,
ще бъде и надеждата ми нова,
ех, колко искам утре да запее
онази птица нейде из простора.
Къде изчезна толкоз много време,
планините побеляха от чакане,
кой със сила страшна строши й крилете
и накара небето да пресъхне от плакане?
Нищо, тя надеждата последна умира,
тя пак ще разпери крила в небосвода,
като феникс от пепелта се издига,
за да стопли сърцата на обезверените хора.