„Надежда забравете”, съветваше Данте
и стенат сърцата под плавно анданте
и срутват се шумно въздушните кули.
Забравих надеждата! Свърши се, чу ли?!

„Обесете мечтите”, крещим като луди,
и нахлузваме примки, изтъкани с заблуди,
и всяка мечта, на върха, на възхода,
я избутваме грубо досами ешафода.

„Забранете усмивките!”, болката стене
и се радва „и друг го боли, като мене”,
и рови във раните грозни, кървящи
на хора без вяра, на хора незрящи.

Последният вик беше „долу любов”!
И разпъната беше на кръста Христов
да изстине горещото нейно обятие...
О, горчива любов, о проклето разпятие!

И всяка надежда достигна до крах...
и любов, и мечти се превърнаха в прах...
А с ехидна усмивка, и грозна наслада,
казва ни Данте „Добре дошли в Ада”.