Скърца каручка, звукът й тъче в топлата нощ тишината. Нейде далече магаре реве, пеят щурци, а Луната...! Спи си отгоре и бавно, едва мърда в небето с усмивка, звезден рояк като гъши яйца с нея тъмата разплисква. С шарена черга завита лежа, дъх на сено ме унася... Шарени мисли ми пречат да спя , (сякаш палитра ги снася), прости сравнения правя наум, сметки големи си правя... Градско човече сред липса на шум – феите сън ми не дават! Мога ли просто така да реша... Да се кача ли на влака? Май ми остава беззвучно сега утрото мъдро да чакам.