Прекарах много нощи безсънни,
обляна в горчиви сълзи...
Сякаш пропадах във ями бездънни,
сякаш времето всичко заличи...
Аз толкоз много те обичах,
цял живот се борих със света,
за да мога най-накрая гордо
да се нарека твоя обична дъщеря...
Сега си променен...
Сега си сякаш камък леденостуден...
И от твоето проявено безразличие
сърцето ми от болка е във плен...
Защо не мога времето назад да върна,
да намеря най-прекрасния баща?
Защо годините и работата тежка
те промениха и коренно различен си сега?
Нима не ме обичаш вече?
Нима за теб съм просто част от света?
Дали започнах да ти преча?
Или в твоите очи не съм достатъчно добра?
Знам,че тя е малка
и за това с вниманието си я даряваш ти...
Но все пак още две деца имаш
и те не заслужават презрението ти.
Ще мине време и тя ще порасне,
ще се отдели и ще поеме своя път.
И дали дори тогава
ще осъзнаеш,че се е променил светът?
Загуби ни заради наглостта си,
заради сарказмът и иронията в гласа...
Загуби ни и няма да ни върнеш,
дори най-сам да си останал на света.
Винаги стараехме се,татко,
да сме деца за пример,да сме идеал.
Вечно най-послушни,най-добрите-
такива,за които всеки родител би мечтал.
Но ти не оцени труда ни...
Присмя се на горчивите сълзи...
И сега когато твоята най-малка дъщеря порасна
осъзнаваш,че съвсем сам останал си...
За нощите безсънни прошка няма,
за безценните сълзи-цена...
Ти ни изгуби,ти ни предаде
и колкото и да те обичаме,твой ред е да разбереш какво значи самота.