Пак не слушах, пак не слушах.
Скрих на дядо ми ботуша.
Той го търси безуспешно,
а на мен ми беше смешно.
Баба ми ме забеляза
сбърчи вежди и ми каза:
- Внуко, как не те е грях ,
няма поводи за смях!
Знам, че ти си скри ботуша-
другото не ми се слуша!
Тука да го видя ! Беж –
бързо да го донесеш!
Аз, защото умен бях -
много бързо я разбрах.
та... издърпах го тот час
от терасата под нас.
После – люто ме гълчаха.
Някак отървах пердаха.
Тъкмо бях си взел поука
и ботуша... измяука.
Както бяхме - онемяхме!
После дружно се разсмяхме -
коте вътре бе се скрило.
Долу имаха котило.
И съседите разбраха,
дълго с нас и те се смяха.
Даже ни благодариха -
котето ни подариха!