Днес си разчиствам

душата.

Задръстено ми е.

Като бяло сладко е -

тежко шекерена,

полепнала

по устните.

А и кафето

е турско -

гъсто,

с недосмлени зърна.

Хруска в устата ми.

Три лИста бели

ви оставям

да ми врачувате -

за минало,

за сегашното

и в бъдеще време.

И гърлено

ще плача,

докато ви изчитам.

То, в миналото

(да ви подскажа)

цветя и рози,

с бодлички,

с коренчета

и много порив.

Едни такива

красиви

венцелистчета

(не ви е работа!).

Ама хербарий

(изгубила съм му

ароматите

и само ме радва

красотата му).

Днешното

е като

язовец -

рови ми

слепи дупки

в душата.

И гладни

птичи строфи

кълват ме.

Давам им.

Мои са.

И чакам

климакса

на поетичното си

безродие.

И не плача

(само слабите плачат),

а аз просто

кряскам.

Оглушах

от крясъци.

И май вече

не ги чувам.

Но пак ми е

хубаво -

щом е ранена,

значи е жива

душата ми.

Преливам й кръв

(отвреме-навреме).

Спастрих я.

Ама за вбъдеще

как ще я карам -

пак ли

на хемодиализа

(кръвта е вече

на свършване),

а пътеката

колко е дълга

не знам.

Ама каквото напишете

в третия лист -

веднага намятам го

(топли душата ми!).

Като чохено контошче е.

И май ми приляга.

На бяло сладко ви каня...

С турско кафе...

Да ми врачувате...

Моля...