Безсмислени мисли под пълна луна,
безпътни въздишки по обич една,
милиарди ситни звездици- вред красота,
луната обгърната в мрака, а той в самота...
Бели цветя, сякаш прикована магия
със сладникав аромат на спяща стихия
и там заклещено време, насред стръкове тънки,
в море от космически бисери на листните гънки.
Колония щурци във война срещу тишината,
спомен за спомена и сълза за вината,
неуловима песен и време неуловимо,
а то е жестоко, необратимо, неумолимо...
Снопове бледи лъчи, разпиляни някак си вяло,
все едно палитра в сиво, черно и бяло,
сенки на духове и няколко улични котки...
Страх от тъмното ли? Не- просто рефренче от стъклени нотки!
Ласка от ефира или полъх на вятър запален?
Безкрайна романтика или закъснял изгрев ален?
Въпроси и отговори... и пак... и отново...
Познат кръговрат и нищо, ама нищичко ново...
Ято мечти във вихър от прах и отчаяние,
силует на човек от сребърно сияние,
полет над себе си и приказен звън.
Май всичко красиво в нощта е било само сън...