Небето увисна, с дъждовни въжета
се върза за черната жадна земя.
Беснееше вятърът в гневна вендета,
въжетата сплете и с вик отлетя.

По улици тръгнаха кални пълчища
от корени, клони и жълти листа.
Търкалят се камъни – грозни мъниста,
възпяват си мнимия миг свобода.

Уплашени къщи примигваха странно
зад грозна завеса от страх и от стрес.
Убийствени мълнии, сякаш безкрайни,
раздраха небето със дяволски меч.

Внезапно мъглата въжетата скъса,
във влажна прегръдка затисна града.
И само пияница мокър и мръсен,
опита със песен да буди света…