StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,920
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,003
   Коментари: 318,224
   Точки: 2,660,731
   Съобщения: 154,908
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,814

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

НЕБЕСНИ БЪРКОТИИ

Луната си прибира стадото звезди,

през портата на утрото ги вкарва,

да позатворят малко жълтите очи,

а тя на клюки да се наприказва.

 

Зората бе девица и порозовя,

не искаше да знай пикантерии,

измъкна се от стаята „нощта-деня”

и се разстла в отсрещните баири.

 

И на денят не му се слушаше. Бе млад.

Какви с луната тука да ги дъвче?

Бе доста стара и не страдаше от глад,

отдавна липсваше ѝ тънко сърпче.

 

Зората, влюбена във младичкия ден,

му пусна лъч един, да я открие,

че слънцето зад нея, този стар ерген,

от ревност искаше да я затрие.

 

А на луната слънцето ѝ бе мерак,

но щом то мернеше бъбривата кокона,

се криеше от нея, същ един левак,

и „през глава” побягваше по склона.

 

А по-нагоре Някой виждаше това

флиртуване, ухажване, болежки,

и параметъра на всеки очерта,

да няма веч космически забежки.

 

И тъжна, „жално-милно” гледа над света

луната, бледна още отзарана.

Зората чат-пат мерне се на сутринта,

госпожица завинаги остана.

 

На слънцето му стана вече „всьо равнò”,

остана си самотник в небесата,

денят се сля с нощта май, като „две в едно”,

но всичките клюкарат за зората,

 

че гиздила се рано и от град на град,

по ученическа любов въздиша, хлътва,

дори ѝ дала розовия си печат

във розов цвят навеки да пребъдва.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Поезия -> Друга поезия
публикувана на: 2013-12-09
прочитания: 182
точки: 29 (виж далите точки)
коментари: 8 (виж коментарите)
препоръчано от: 15 (виж препоръчалите)

Вход