Скришом зимата с вина поглежда
към мен смутена, мислейки, че тя
в прозореца на моята надежда
рисува слепи, ледени цветя.
И тъжно е, защото най-открито
вината й вменяваме - нали
я свързваме със мигове, в които
от празно и от тъмно ни боли.
И сякаш мисълта ми тя разбра,
затвори се и сгуши се в клонака,
а тежката, натрупана мъгла
със снежинки тихичко изплака.
Почувствала се бяла, сутринта
с усмивката на цъфнало кокиче
уверено погледна към света
с очи на влюбено момиче.