Спри се нощ, недей си отива,

изпрати ми онази луна

с капризно извитите устни

и дъх на прегоряло безвремие.

Да сподели с мен чаша вино,

моите мисли, страхове и вълнения.

Тази нощ ми е някак настръхнало -

приличам на кактус в пустиня,

бодежи в сърцето тревожат ме

и от очите гонят съня.

НЕЯ я няма, отдавна я няма. Не помня...

кога за последен път при мен е била,

кога за последно е топлила моите длани

и е пила с мене кафе.  

От много време на сърцето камбаната е глуха,

тишината все повече взе да тежи.

Няма го онова, напевно „обичам те”

Сутрин, когато отворя очи.

Все едно е дали ще се съмне,

щом в очите за светлото няма никакъв път.

Ела луна, да пием с теб по чаша вино

и раните на тихата ми самота изближем.