Нарисувай ме като едно последно лято
с ветрена опашка и недей пести боите,
аз започвам от сълзата ти... нататък,
а дъждът е оправдание, за който пита.
Нарисувай ме и нека бъда златокоса
за поне веднъж, какво като не ми отива,
ти ме гледаше със неизречени въпроси,
сам реши, че с гарваните се обичам...
Аз сънувах нощем само пеперуди
и си шиех скришом рокля на лалета,
но животът се озъби, каза, че съм хубава,
а пък най-красивите танцуват в черно.
Нарисувай ме като едно последно лято
и сложи в косите ми небе и нищо друго.
Ти сега ли, майсторе, реши че съм Жената?
На картина не боля. Не те измръзвам с буря.