Макар по детски засмяна,
жена си вече, дъще ти,
моя слънчева отмяна,
моя радост и сълзи!
Ако теб в живота си те нямах,
какво ли би било тогава...?
Спъвах се и често падах,
но вдигаха ме твоите очи
и пред дилема щом заставах,
решението бе самата ти,
за тебе трябваше да оцелявам
и да се пресътворя дори...
Днес, когато всичко осъзнавам,
от грешките ми ме боли
и сълзичките ти не забравям,
когато с теб замръквахме сами...
Приказки не искаше да слушаш,
пораснала отдавна беше
за тях и детските игри,
задаваше въпроси зрели ти,
неудобни бяха те за мене,
мълчах и криех влажните очи...
Тъй много дъще съжалявам
за тишината в стаята ни тъмна,
за неспокойните ти сънища,
за детските, несбъднати мечти,
за извървяните до мен
трънливи пътища...
Ти за ласка топла беше жадна,
от нея търсеше по ледове следи,
но никога на колене не падна,
всяко зло и пречка подеби...
Такава и до днес остана,
твоя дух съдбата не сломи,
и нищо, никога не те зарадва,
както обичта на хората добри...
Разговаряме със теб отдавна
като две приятелки жени,
наричаш ме ти майка славна...
Наистина ли?... Пак ми го кажи!
Дейзи Патън