На гарата стои сама
и взира се в стоманените линии.
Празна отвътре...
заслушана в наближаващите мълнии.
Не се страхува от дъжда,
а бурята е сякаш отражение
на чувствата...
бушуващи в недоумение.
Не иска да се скрие.
Вятърът зловещо пощипва лицето ú.
Не се нуждае от подслон...
какво да крие като празно е сърцето ú?!
И все така на гарата стои,
целувана от сладките мъгли.
А нощта бавно се спуска
в шумолящите, плачещи с нея гори...