Тя не идва с тълпата при мрамора.
Плаши я шумната тишина.
По Задушница
белите в свършека вярват.
А жената на черното - никога.
Сам сама в тишината си стъпва.
Като мравка, напуснала стадо
от товари, които са кухи.
Вече знае, че белите хора
я шушукат като егоизъм.
„ Гледай я - къта вино за себе си.
Ниедната използвачка на памет”.
Няма време гърба си да бърше
мравката от безбройните слюнки.
Стига и` да напие земя
с виното. И да легне на струята.
Да затвори очи и да слуша,
на бразда всяка бръчка обърнала.
Да докосва гърдите, очите му.
Дъха. Вятъра на косите му.
Той е тук, в тишината на въздуха.
А не там, долу, в шумните кости,
по които крещят червеи.
Не, не е егоист тази мравка.
Егоизъм е все да погребваш
някой, който го има в теб още.
Да делиш като кост паметта му
с тия, дето я ползват за кокал.
Мравката също пепел износва.
Но отказва да е пепелище.
Не е само на него пръстта и`.
Те са тук. Близки и непознати.
Всички искат да пият от черната.
Тя е вино по черните вени
на земя от човешки постели.
Виното е кръвта на земята.
Няма мъртви в пръстта.
В живите са.