Родени сме самотни като скитници

и Клото не преде красиви нишки.

Най-мъчно се приемат тъжни истини

с забравен вкус на минали въздишки.

Понякога се сблъскват две реалности-

щастлив обрат. И кратка илюзорност.

Понякога... Но все така сме хванати

в капана на предречена престореност.

И после пак напред по коловозите

тъй както цял живот сами сме учили.

С измислен героизъм не оковите,

а собствената вяра си пречупваме.

И сигурно в случаен сън пропаднали

ще потъжим виновно за простора,

от който тъй безсрамно се отказахме-

нали не сме човеци, просто хора...

Умираме самотни като себе си,

везните на Атропос все залитат

към тъмното, в което сме обесили

мечтите си за дом. И за обичане.