Светът ми е плитък за давене,

но твърде дълбок, за да плувам...

Издигнах високо преградите

край него, и днес го рисувам

във думи, прошепнати с вятъра...

А там - в светлосенките - скрито

набъбват клокочещи кратери,

реките не искат корито...

Тук всякакъв опит за песен е

глух стон, преминаващ във вопли!

Висок, ала нисък за бесене

и твърде студен, за да топли

светът ми се свива във себе си -

чак място за дишане няма...

Забравил за блясък и прелести,

събрал непотребност за двама,

напъхал глава под крилото си

подобно заспиваща птица,

той бавно се свива в окото си,

в бездънната черна зеница

с умиращи спомени в ноктите ...

След него? Остава небето -

безмълвно да плува по локвите...

И малка звездичка - да свети...