Моят свят,
все забързан към някое утре,
със душа, загрубяла от толкова лутане,
моят свят
се оглежда за нова възможност,
дума нежна,
усмивка -
отлага за после;
отминава безмълвен дребни чужди тревоги
и бедата не-своя хладно стрелва със поглед;
безразлично поглежда към надежда разплакана,
с лакти път си пробива към някое Някъде
и разстрелва безмилостно непокорните истини
или другите,
дето са си просто различни…
Вечер слиза от релсите изцеден до последно,
хапва,
ляга си,
прави любов безответно
и заспива без ласки,
без много въпроси,
без мечти,
безучастен и ужасно самотен…
Ако само за миг си припомни,
че някога
е изтривал сълзи от очите разплакани;
че е спирал листенце едно да погледне;
че обичал е, сякаш е било за последно;
че, съвсем по хлапашки, се е гонил със вятъра
и е влизал във огъня, щом го викне приятел…
Само да си припомни, че ни има до време…
Улових му усмивка, дали ще я вземе?