Моят дом вече е синьото небе,
там живея откакто забиха нож в моето сърце.
Живях дълго на земята и за много аз мечтах,
издигах се високо и живота си градях.
Небето е красиво и може би е с мен,
в него аз се крия и умирам всеки ден,
облаците са тъмно бели и ме крият от дъжда,
но от тук нататък дъжд е и моята сълза.
Ще бъде мрачно и студено всеки ден,
ще грейне слънце, когато дойдеш ти при мен,
дори и по-щастлива - дъжд ще си вали,
избрах дома си, но той малко ми тежи.
Сега съм на небето и те виждам ясно,
но защо плача, защо е толкоз мрачно?
Може би защото те обичам,
но може би не,
пореден път не искам да разбият
моето сърце.