Мостикова клетва

Мравунякът се стича към солта
в армада от завоеватели.
Забравили са ниските души
каква е участта по Магелански.

Морето блъска в предните си зъби
с език, разцепен змийски от вълните.
Захапката безмилостно го връща
в дълбокото, където се подува
скътан копнеж. И белият му смисъл
насила почернява от гладуване.

Всяко море е страх от своя рев.
От скритите си данни на отрова.
От невъзможността в малък макет
да се прегърне с някоя си мравка.
Без непременно да я задушава.

И затова опитва да се скрие.
Преструва се на гладко и любезно.
Но никой никога не е избягал
от двойната порода на дъха си.

Копнежът, недокоснат от реалност,
е по- опасен от реалността,
която от копнеж убива мравка.

Чудовище в сърцето му расте.
Прегризват шината си импулсивно
издадените му за живот зъби.

Мравунякът изтича под солта.
А някои мравки вечно закъсняват.
Той идва като мравка. Но уви-
преяло храносмилане намира.

Пропуснал е последния си шанс
да обитава земния мравуняк.
Морето се прибира в себе си
и той докосва ситата му пяна.

Попива разпилените остатъци
от мравки. Пъха ги в очите си.
Изрязва гребените на вълните,
отстъпващи назад, за да ги има.
И с тях замества немите си длани.

Изгребва плитчини от водорасли
и ги обрича да му бъдат устни.
Събува джапанки и си отлива
форми от мокър пясък за нозе.

Това е клетвата на капитан
която преди пръв мостик се дава.
Да бъдеш мравка, носеща море,
родена да потапя други мравки.

Отплава капитанът, счупил шина,
и дави екипажа си от мравки.
С мълчание. Псувни или плесници.
Кабуз. Среднощна вахта. Празни чаши.

Но тишините му небе разказват
през бавно дуло на дълга цигара.
Когато мъгла мачтите смълчи.

Псувните и плесниците са топли.
Когато вятърът студено бръсне.

Кабузът винаги е пълен с риба.
И рибата- с ехо от брегове
на махащи мъници и любими.

Той заповядва вахти със звезди
и чаши без сладникави парфюми.
Ако ще пием, нека да е огън -
казва след всяка буря капитанът
и сипва горчив ром на мравките си.

Ранява ги. За да не ги рани
морето, от което се е учил.
И всъщност капитанът е солта,
която в търсенето на прегръдка
морето е жадувало да бъде.

Това е клетвата на капитан.
Да си море. А да обичаш мравки.