Морякът от съседната маса

На Н. Вапцаров

Морякът на моята маса е сляп.
Очите му са бели кораби.
Около него като прах на трюм
цигарен дим гърдите му дълбае -
с надеждата да изпари морето им.
А той плува дълбоко, където отровата
не успява да стигне хрилете му.

Обидите, с които го заливат непознатите,
се блъскат като рифове в лицето му.
С единствената цел да го изтрият.
Но лицето му пази попътния вятър.
Когато го боли, най-силно вярва -
няма рани без вяра. И вяра без рани.

Протяга белезите си към лампите.
И мрачните им крушки,
отразени в тях, напомнят
игриви силуети на делфини.

А пролетта, напъпила по пръстите му,
е огнена, и дъхава, и млада.
Напук на закованите прозорци.

Не бъркат чашата ръцете му
със потъваща яма. Или с празен остров.
Пак пие коняк. И пак помни вкуса му.
Всяка глътка е с дъх на машини.
И само в коняка му все още дишат
моторните сърца - като човешки.

Морякът от моята маса
не почуква с бастунче
по своето дъно.

И преди съм го срещал.
Нарочно го спъваха.
И скубеха косите му.
И плюеха в гърба му.
Извиваха мастилото по дланите му -
да загрозят и почерка, и смисъла им.

Но морякът така и не падна.
А наместо ръце -
криле му поникнаха.

Той сяда на моята маса.
И ме гледа с морето си. Дълго.
И аз кашлям проклетата суша.
Ставам малък и лек. И свободен.

Но мълча. Все мълча. А тъй искам
да говоря. И да го прегърна.
Страхувам се,
че мога да обидя пролетта му.
Аз нося мъртви думи, вместо мигове.

Усмихва се насреща ми морякът.
И се подува под езика му солта.
Избива през обрулената кожа -
заплашва цял на сол да го превърне.
И зная, че ако не проговоря,
солта ще изгори от слънцето,
преди да го е споделила с някого.

И все е неживяна пролетта му.
Но тази вечер… пролетта говори.
Сам се пита и сам отговаря морякът.
Пита се: „ Защо ослепях? „.
Отговаря си с блеснали кораби:
„ Аз избрах да съм сляп - за да виждам „.

Оставя корабите си морякът
да плуват във очите ми. И тръгва.

Има толкова много машини,
във които сърцата буксуват.
Но той сяда на техните маси.
И ги храни с най-бялата пролет.