Море...и ден, погребан в пясъци студени.
Вълни...отблясъци в синьо-зелени премени.
Как тихо е, как спира дъхът уморен...
Как само ти беше в мъртвия ден...
Пристъпвам към кристалния под бавно, полека.
Водата солена нахлува и дави плача.
Чувствам се свободна, невидима, лека,
навлизам в дълбокото и просто мълча...
Разпиляват се косите, душейки мисли човешки,
предава се тялото под натиска на тъмата,
отплуват далече всички парещи грешки,
поднасям диханието като дар на водата!
Чакам... Нося се в свят друг и сякаш съм жива.
Хубаво е и дърпа ме хоризонта към края!
Дъното вика ме с тътен, с песента си дива!
Мокра, спокойна и нова пристъпвам към рая...
Звездите викат ме да изляза при тях на брега,
вятърът зове ме назад, на сушата да се върна!
Късно е...няма и нима мога да спра на вълните бега?!
Дълбините с отпусната длан ще прегърна!
Часовникът на живота ми спира, финални секунди със пулс...
Отражение на мечта и там виждам нищото как танцува.
Отдавам се на водната шир, блъска ме безвъздушен импулс,
смърт- не наказание, а утеха, за \"Сбогом\" снагата целува.
Сега виждам се като русалка как плувам,
като кукла безжизнена, като мит вечна.
В съзвездие историята си кратка рисувам,
шепна рими без думи на луната далечна.
И усмихвам се на тленната си обвивка погинала,
поглеждам земята, отлитам в молитва превърната.
Така, в името на спомена за обичта изстинала,
нов път поемам- от своите ръце в ръцете на Създателя върната!