Момичето със шапка на цветя,
със семпла рокля и воал от пеперуди,
замислено на пясъка се спря.
Приседна досами водата,
тихо, за да не събуди
бриза във косите си.
Загледа се във необята морски.
Облаче надникна му в очите.
Чертаеше по пясъка сърца
едно, и две, и няколко... дузина,
а вятърът омая го така,
че шапката му взе и си замина.
Момичето стоя до вечерта -
замислено, разплакано, и мълчаливо.
Едва попита само някаква
жена как по синята вода
да мине, за да стигне там,
до бялата лагуна.
Момичето не тръгна, остаря.
Дочака вятъра да донесе обратно
онази стара шапка на цветя
на онзи бряг, и досами вълните.
Когато си отива от света...
(едва ли може утрото да срещне?!)
... в ръцете си ще носи знак –
онази шапка на цветя,
която вятърът отнесе надалече...