„Посветено на всички изгубили скъпи на тях хора от земетресенията наскоро в Япония и земетресенията на днешния свят.\"


Аз съм църквата срещу големите сгради.
А те са моите свещи.
И разцъфналите под тях сакура
също горят в мен на восък.
И машините под сакурата.
Крещящото им мълчание.
И бързащите мравки под машините.
Навикът им да са оцеляване.

Всички горят в мен еднакво.
Гладки. Бляскави. Неустрашими.
Неуязвими в своя ред на дишане.
Но всеки восък се стапя.
Всеки огън се срутва на пепел.
И единствен закон е земята.

Аз съм малката църква, която трепери
и свещите ми окапват.
Земята под мен се пробужда от кома.
Огъва блясъка на сградите,
които спират гърдите и`.

Освобождава дъха си.
Сбръчква гладкото и го събаря.
Премазва цъфналите сакура.
Троши мълчанието на машините.

Затиска с тежест от бетонни плочи
еднаквите писъци в мравките.
Иска да ги извая различни.
Да забравят, че са оцеляване.

Земята трупа кислород от раните.
И когато отново заспива,
оцеляващи не съществуват.
Ранените живеят, за да помнят.
А мъртвите живеят в паметта им.

Плодовете на сакурата се стичат
узрели ярко в спуканите улици.
Вливат се в устието на времето.
Утре бетонните плочи са вдигнати.

Намерените мъртви са окъпани
С най- бистрата вода. Тази на сЪлзите.
Но ненамерените им са равни.
Макар да няма кой да ги окъпе.
Прахът не прави разлика от мъртви.

Приготвихме вода. Върнете се! -
Казват очите на майките,
които търсят децата си.
И детските очи в порасналите,
които все ще търсят майките си.

Бетонните плочи са вдигнати.
Мъртвите- изковани на букви
по черната стена на Спомена.
Развалините са заровени
и запушени с пресни строежи.

Там долу не е останало нищо -
решава разумът на мравките,
които полека се връщат
в модела си на оцеляващи.

Не, под развалините не е празно.
Отдолу са безброй бавно умиращи.
Изровихме празните кости.
Сърцата, които ги носят,
не могат да бъдат изровени.

Аз съм църквата срещу големите сгради.
Те не са моите свещи.
Не са и цъфналите сакура.
Не са машините и мравките.

Аз съм тихата църква, в която горят
сърцата от развалините.
Сърцата, които докрая на восък
пазят купичка топъл ориз
за намерени и ненамерени призраци.

Огънят е начало на пепел.
А по пътя болят въглените.