В един след полунощ не се долавя
на улиците тихото дихание.
И само вятърът със своето ридание
на тъжните тополи серенада
изнася, осветен от лунното сияние.
Той пее за любов, за нежност, за страдание...

Но аз не спя.
Аз още чакам отново да се зазори,
душата ми от мрак опожарена,
отново да се прероди.
Не спя...

От покрива си виждам как изгасват
една след друга светлините,
безмълвни сенки пропълзяват
със тихи стъпки по стените.

В мистична нощ се сбъдвали мечтите.
Очаквам края й отдавна!
Но неподвижни са застинали стрелките.

Полюшват се тополите във такт,
разплакани от песента на вятъра...

Сега е време за антракт.