Така се чувствам уморен,
че нищо тук не ме задържа.
Загледан в празното пред мен
с мъка пулсът ме потдържа.

Безброй частици неутрина,
създали са светът край нас.
Животът като през витрина,
без вкус и мирис виждам аз.

Кога престана да ме радва,
това което е край мен?
Не помня вече, бе отдавна,
след някой ден, обикновен.

Изглежда грешка е допуснал,
космическият архитект.
Частиците за мен е пуснал
работейки над друг проект.

Инертно, скучно, предвидимо,
повтаря се като в рефрен,
но вече не е осъдимо,
защото аз съм... уморен.