Мъжът, който не плаче при смърт,
разменя потните си очила
за студения блясък на лещи.
Строи пресни килии против влага.
Стъклата са му като братя.
Но тъкмо старите приятелства
най-лесно се обръщат на предателства.

Тези стъкла са толкова изчукани
от времето на премълчани болки,
че всеки миг ще се счупят.
И раните ще потекат.
На язовир. Без капчица море.

Неплачещият заварява бента
с пластмасовите си, нови прегради.
И праща тъмносивата си риза
при черните поливачки над дядо.

А мъжът, който не може да плаче,
остава встрани. Чисто гол.
Само голите знаят да виждат
голото на смъртта и живота.

Кожа и кости в млъкнало дърво,
оцапано с цветя без корени.
Смърт на кубичен метър.
Това ли е човека след човек?
Прах за вятъра. Блюдо за червеи.

Той може и да плаче. Но не иска.
Не иска да е скъсаната дига,
която да удави докрай дядо
и въздуха на топлите си рани.

От морските дъна изплува ехо.
От язовира- вечна тишина.
Изгниване на мигове и образ.

Отказват поливачките да млъкнат.
Отказват да приемат суха риза.
Лесна е. Просто макет.
Ще я завържат за студа на дядо.
С една вълна- двама удавници.

Поливачките спазват закона.
Член първи заповядва, а не моли.
Изнасили морето вътре в себе си.
Защото така е прието.

Тогава той се влива в ризата си.
За да спаси от язовира дядо.
Припомня си последната тъга.
Момичето от вчерашен сюжет
боледуваше от непорастване.
Не от безкрайност на детството.
От непорастване на тялото.

Трите най-страшни забрани.
Не яж храна за пораснали.
Не си избирай професия.
И даже насън не се влюбвай.

Тя се влюби наяве. В един фотограф
и започна да трупа лица назаем.
Прилепени старчески залези.
Изгреви на деца в пясъчници.
Прашни строители на небостъргачи
с къпани пламъци в ретините.
Продавачки на фокус под слънцето,
успяло да прескочи някакси
тъмнината на щанда Прехрана.

Жени в непрегърната бременност,
вървящи с наострени токчета
за порязване на самотата.

Самотни мъже с груби ръце,
които садят нежност на цветя
в Големите градини. С шепот мама.

Докато запечатваше на снимки
лицата, които не може да има,
момичето започна да опитва
спагети. Любимото на фотографа.

Пожела си да бъде жена
и повече обичана от другата.
Болестта сбъдна мечтата й.
Момичето изстина от любов.
Като жена. Далече от очите му.

Пластмасовите килии се огънаха.
Мъжът изля троха море у дядо
и черните очи му ръкопляскат
Добре дошъл, кралю на поливачките!
Сега имаме трон за лъжите си.
Високи сме. Пораснахме в цистерни.
Ще потопим още безброй черупки.

Млъкват. Ужким убиец сътворили.
Мъжът напуска сивата си риза,
която в мокрото изглежда черно.
Повежда ги към сляпата им мАгерница.

Една капка и кралят е вино.
А царят на цистерните е просяк.
Ако искате да се надникнете
В очите на мъжа, който не плаче,
Виното ще ви е кисело.
Недейте. Не го гледайте в очите.
Пийте неферментирало грозде.
Сладникавото грозде на забрава.

Ако можеше да се надникнеш
и ти, момиче от замръзнал филм…
Помниш ли, някога го попита-
имаше ли поне малко обич
в онази, открадната твоя целувка,
която той узакони жестоко
на стоп-кадър от дъх помежду ви?

Не обич. Любов. Много имаше.
Черупката на дядо се усмихва
от борда на смалената си лодка,
загребваща далечина.
Не се удавихте дядо и ти.
Морето ми ви пази от потъване.

Човекът след човек е в паметта.
А там животът е сълза без котва.
Най-чистите сълзи се раждат бавно.
От мъжете, които не плачат.