Светът е горила, напуснала клетката,
и решила да стъпче всичко по пътя си.
А той е дете със китара в ръцете си,
по стените на хладния подлез се топли.
И разказва истории на мъртвите,
(във които герои са бившите те).

Но не спират до струните техните сенки.
Продължават да бягат. И бягат на място,
заблудили плътта, че ще стигне високото.

И единствен гробарят се спира да чуе
как дъхът на дете, побелял от умора,
Рони въздух, тъй както пръстта рони памет
за онези, които отдавна ги няма.

И единствен гробарят вижда как струните
дишат дълго във чуждите сенки-
нежелани напук си даряват живота.

Но си тръгва гробарят, подушил забрана
от смъртта- да не пипа нейната стока.
И посреща нощта с дълга водка и ярост,
че не може времето да се удави.

И тогава светът се прибира във клетката,
като малка маймуна, която оставя
някой друг да решава път вместо нея.

А нощта е ковчег със копачи - звездите.
Млъкват трамваите в подлеза.
Тишина. Тишината не иска съперници
и притиска дъха на детето.

Къса струни китарата, падайки.
И от тяхното ехо превръща
в мавзолей тишината си подлезът.
Мавзолеят е късното "мамо"
на една изоставена музика.