Колко е черно небето,

когато погледнеш отгоре надолу

приглушеното бяло на лотос.

И как е сух

ръмежът на небето,

който пълзи непрестанно

върху изтритото цвете.

Но колко е бял лотосът,

когато погледнеш отдолу нагоре

стъмненото за дъжд небе.

И как е мокър пороят,

който гърми на антракти

върху белите мълнии

на цветето.

Нека така да се срещаме

в стая от прах помежду ни.

И по стените на белите паяжини-

в тъмното на тавана да святкаме.

Нека таванът да бъде пробит-

толкова ясно пробит,

че дъждовете да бъдат порои.

Бързи на скокове

с бавно капкуване.

Още по- бавни на падане

в бързата, наша прегръдка.

Като кълбо, но от мълния -

гаснеща, за да не гасне

от прекомерното святкане.

Святкаща, за да угаснат

краищата на кълбото.