Стоя на земята,
паднала на колене,
а слухът ми на далече мята,
всички чути гласове.
Говорят ми, но вече не слушам,
казаните весели слова
и тъжните вече не изслушвам,
дори и своите изречени мълва.
Всяка сълза пролята,
хвърлям в пепелта,
душата ми в мъки се премята,
усеща на живота солта.
В ръцете си държа лъжите,
казани ми преди,
и слушам мълчанието на дните,
вървейки по отровните следи.
Само мълчание от мен строи,
не искам да говоря,
умът ми само планове крои,
кога ще бъде време пак да проговоря.
24.03.2011 г.