МЪЛЧАНИЕ и... МЪЛЧАНИЕ
Мълчанието ми, боли,
надвиснало над мен крила.
Боде ме мъката с игли,
сгърчва ранената душа.
Макар че времето лети,
спряла е в точка мисълта.
Гният подпорните греди
на скелето й от слова.
Скубя перата по едно.
През пролуки прецеждам взор.
Да зърна друго същество,
членувало в такъв отбор.
Въпрос един да му задам:
-“От къде сили да сбера,
от лапите на тоз капан
и аз да се освободя?”
Да се рейна из простора
чак до звездните поля.
Да се насити с хубост взора
със синева и светлина.
Да запея песен там,
а звездите да пригласят.
Или... обратно. За миг знам,
трели ефира ще огласят.
Тогава чак да замълча.
Завинаги, но вече влята
в космическата тишина.
С енигмата й, вечна, слята.