Замерих те с обелка слънчоглед.
А ти повярва, че си цяла семка.
От малкото си черно сътвори
клетка за дъх. И я овапца в златно.

Напъха се под топлата ми тлен
и ме изстина.
Като тираджия,
превзел поредната си магистрала.

Но знаеш ли как отмъщава плът,
изгубила стоп- знака си отвътре?
Щрихира лесна зебра пред шофьор
и го подмамва да е пешеходец.

Нататък гази.
С неговите гуми.
Шлюпинената клетка стана семе
и семето започна да сънува.
Сънят започна да се буди с корен.

Даваш на заден. Ало! Накъде?
Какво те пипна? Сляпата неделя?
Забравих- вече си прост пешеходец.
Без огледалце за обратно виждане.

Ще ти подскажа- липсва магистрала.
Май сам я разруши и я опя.
Остана ми единствено асфалтът.
Без маркировки памет. И без вятър.

Върви си, пешеходецо!
Ти- не.
Не искаш ли? Не можеш, призрако.
Не си отива призракът от там,
където знае, че го има още.

Разбра ли как си отмъщава плът?
С безпътица напред. А не зад тебе.
Единият не стига за ремонт.
Две кръпки- пропаст за разшиване.

Сега ти имаш знак за стоп. Сърце.
Аз- няма руина от триизмерност.
И ако пешеходецът даде
троха пулсиращ стоп на своя път,
безпътната ще му даде лице.
Лице, което носи име Прошка.

Уцелих те с обелка слънчоглед.
За да не бъдеш кратка, сива семка.
Прегазен пътник и строшен асфалт-
най- сигурната стълба към небето.