Вече знам
за Касикяре*, откъде тече
и как във себе си навлиза.
И кога пред мен ще съблече
една змия последната си риза.
Мойто тяло с напукана кора е,
а оназ река в земята се пилее.
Не търся поглед, който ме желае
и все се питам нещичко къде е.
Събрал в ръцете си света,
намерих най-узрелите къпини.
Дали не срещах мъдростта,
дали това са моите градини.
Цветя и тръни вятърът оплита -
така ли трябва и всичко ли сме ние?
Мъдрецът в мен започва да ме пита
и с копита прахоляка ми да рие.
В угризения и сметки той изгаря,
в тържествени обети, във сълзи.
И как не го боли да се повтаря,
и как не иска от мен да изпълзи.
А, всичко старо продължава да е тук.
Корени и хора и небето, боже!
Защо мълча,
защо не скоча и напук
на него, да му викна, че така не може,
че и на мене ми се иска
без да търся повече причини,
огънят със шепи да ме плиска
с кръвта на всичките къпини.

*В Южна Америка има една река, която единствена в света се влива обратно в извора си - река Касикяре. Умишлено потърсих аналогия с този природен феномен.

Ч. Христов