Как свири с омайните струни
лирата на твоето вълшебство,
мое лято родено през юни-
цвят и нектар от блаженство!

Как вдъхва надежда за полет
лазура ти сапфирено сияен,
тъй чакан в тихата пролет
на живота ми нерад и отчаян!

И сега, когато те чувствам
през снопи лъчисти, трептящи,
в разкоша им техен лекувам
незараснали рани кървящи.

Летя над дюните ти златни,
докосвайки неведомите върхове
на твойте хоризонти необятни-
приказни неземни светове.

Гмуркам се там обезгрижен
в кристални чудотворни езера.
Пия преобразен и възвишен
магическа лековита вода.

А девойка косите разплита,
зовейки през шепотен глас,
с лодката и-перлена мида,
да отплаваме към вечен екстаз.

Не свършвай лято!-Изригвам!
Караш ме с неистова съблазън,
екзалтиран в теб да изпитам
най-великия, божествен оргазъм!

От любов безмерна да прилея
като буйна, пенлива река.
Да избухна, за да заживея,
като вечна свръхнова звезда.

Но бавно кръвта сега изстива,
пулсираща в небесния цвят.-
Дъжд есенен, студен измива
от кръгозора вълшебния свят.

А раните-все тъй дълбоки.-
Болят и гнойта им се стича.
Над пътища кални и жестоки,
крилата пак болни прелитат.

И въртят се мечтите химерни
през призмата на тъжен кръговрат,
родени с илюзиите летни
на собствения ми измислен свят.

И ти лято винаги идваш
в живота ми жадувано, мечтано,
а после от мен си отиваш
тъй отчайващо, мрачно и печално.