Моето минало простира новите си дънки на балкона отсреща.
Моето минало премина по инерция на велосипед напряко през поляната:
под кестените, липата, през гъстия орех и пътеката пред бирарията...
А в ушите ми – песни китарни и мъжки –
мерак за вечеря на свещи.
Само в моите оглушели от тишини уши.

Само в моите тихи уши с трясък покълна изстрел деветмилиметров
и се повърна в гласните струни на цев, сочеща право в отвъдното.
Дабъл екшън, сингъл екшън –
кой отвя нежността от прекрасната дума любов
в миденото ухо, в меката тъкан на тънкото тъпанче,
увито в ембрионалната галактика
за шепот, за дъх, за струя отгръдна суха и топла любов?
Остана барутът изсъхнал по бърните – устни повити в живот.

Искаш моята кръв, искаш моята вярност, моята ДНК?
А не щеш ли и моята дързост
да превърнеш в гофрирана ръкавичка за горещи съдове?
Ребрата ми са от същата кал като твоята, Божие мое подобие.
И душата ми пие сто-двеста грама, когато не може, а иска да съмне.
Знам, че това няма общо с никоя земна, библейска, квартална мъдрост.
Само виж подводните течения на очите,
които не бързат да те излъжат
с пеньоарено, силиконово – древно,
точно отмерено –
и от Бога ми дадено, копринено мое безмълвие...

Но млъкни, сърце – всяко безумие има своята мощ.
И за всяко безумие е отворена моята нощ.
И най-страховитото безумие грохва на възглавка от сън,
набита със саргасови водорасли и непромокаеми приказни облаци.
Всяко мъжко безумие става обезумяла облачка с обички от звездици
и пазва от Млечния път –
той не кърми,
но всеки примлясква лемурските си спомени за първия път,
в който е смукал стомна.

А ти знаеш ли какво е стомна, минало мое?
Скачай в кюнците на новите свои двестагодишни дънки –
и дим да те няма:
покрай кестена, липата и гъстия орех – само внимавай с ямата
пред оная олющена в олелии бирария –
ямата в мойте уши.
Засили се и полети –
смешна шапка, отхвръкнала от въртяна в небето тояга.



(Из \"Ти, който хакна планетата\")