Любов от сулгани

През лятото с душа на късна есен
сулганите в морето бяха повече
от хората. И дръзки бяха чайките.
А аз ги зяпах тъжен от брега
как дълго по вълните си припяват.

Рибарите държаха срамежливо
встрани от кея потните си лодки
и рядко ги гощаваха със риба.
Защото и солта не бе от ситите.

А щедрият художник на планети,
бе само суетня край празно място
И плахо се прозяваха кибиците,
Забравили, че голото платно
пред пощата, рисуваше мечтите им.

Добрякът, който често разговаряше
с дрънкулките на своята сергия,
(Тъй сякаш са деца или любовници) -
мълчеше свито като тежка птичка.
Със счупени от времето криле.

И ровеше в купчините дрънкулки.
Сам, без да има кой да забележи
изчезващия огън на очите му -
докато обяснява светлината
във всяка скъпоценност поотделно.
Износваше се блясъкът в дрънкулките,
тъй както се износва стара снимка,
която пази образ на удавник.

Единственият смисъл за оставане
бе там, където вечер се събираха
сулганите, послушни като питомни.
За да докосват с плахото си дишане
засмяните и`, не по роля, устни.

Жената в нея бе като момиче -
все още нецъфтяла.
Неоткъсната,
Неплакала
и непосяла бръчки.

Обличаше се в черно, за да скрие
от срам навярно, детската си кожа.
Понякога сулганите обаче
надзъртаха под черната и` блузка.

Приличаше на мек, загладен пясък
От слънцето препечен, кожата и`.
Аз винаги поглеждах във очите и`.
И си повтарях, че не съществуват.

Но не изчезваха очите и`. Прегръщаха.
Блещукаха случайно.
И нарочно.

Люлеех се пиян върху косите и` -
дълбоки като пещери без прилепи.
И топли, отдалече даже топли.

Ръцете и` - тъй мънички, но гладни
заставаха на масата пред мен.
Дали не чакаха да ги докосна?
Усещах аромата на смокини
до себе си, във себе си - сънувах я.

И пак се връщах, без да нося думи.
Понеже думите са само патерици.
Прошепваш нещо, а забравяш другото
И никога не се събира всичкото,
което някой е оставил в тебе.

Една едничка дума може би
и щях да бъда господар на кожата и`.
Но господарите убиват красотата.

Полека си отиде полулятото.
Аз можех да остана, а си тръгнах.
За да запазя красотата непокътната.

Но се страхувам, че ще я забравя.
Забравената красота е страх
по- силен от страха да бъдеш смъртен.

Аз все по- рядко срещам в сънищата си
момичешката нежност на ръцете и`.
Изтрива се от спомените кожата и`.
А нямам нито миг на отпечатък
по дланите си. И жадувам нищото.

Сънувам непознатата и` сянка.
Напомня на смокиново дърво,
изчезващо от своето безплодие.

Сърцето ми е сякаш спряла мелница,
натрупала ръжда, преди да мели.
Копнежите ми спират да горят.
И в никоя, която срещам после,
не пускам корен. Като пепелище съм.

Напразно се заслушвам в тишините си
сулганите в косите и` да чуя.
Безветрени са всички тишини -
отказват да миришат на смокини.

И зная, че ще трябва да я пусна,
да си отиде. И да ме забрави.
Безчувствен е мигът на красота,
когато го споделя самотата.