Лице на удавник
Най-страшно е да срещнеш чуждо Нищо,
което те преследва - да е свое
Намерихме го - блъскаше го приливът
в замръзналите дрехи на скалите,
а в тялото му не крещеше пламък.
Той беше гръб на мидена черупка,
от ехото на живите отхвърлена.
Но вярвахме, че може и да има
опазена искра - за да запали
отново пустотата на гърдите му.
Обърнахме го бавно и погледнахме.
И всички напосоки се разбягахме.
Не ни остана писък - за олекване.
Тъй бързахме да се спасим от някого.
Сънувахме го - беше неподвижен.
И ние с него бяхме неподвижни.
Лежахме и изсъхвахме. И спирахме
да чуваме прелитащите чайки.
Да виждаме мъглата как се вдига
и как се къпе изгрев - от кръвта си,
в потъващата пяна на вълните.
И да говорим спирахме - завинаги.
В езиците ни само пясък имаше.
Сънят бе гроб със най-дълбоко дъно.
сънувахме го заедно, макар
деца заспали във отделни сънища.
Деца, които вече са пораснали.
Събирахме се сутрин и намирахме
подслон, където вкупом да се крием,
ако случайно онзи ни подгони.
Но все така до болка се страхувахме-
защото не познавахме лицето му.
Когато го обърнахме да видим,
видяхме Нищо - нямаше лице.
И дълго още мъртвия сънувахме
с очакване лицето да си върне.
Направихме си пощенски кутии
от въздуха. Снабдихме ги със вятър
и пуснахме писма по тях, в които
се молехме наивно на морето
удавника във себе си да вземе.
Дори не подозирахме, че носи
лицето на удавника лицата ни.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me