Изгаря утробата - нестинарска жарава,
а е празно, по-празно от смърт е дори,
поглед угаснал в сòлници черни заравяш -
нероденият ден от солта по-малко кърви.

Безгласно надвикваш монотонни камбани,
проглушили нощта със свиреп реквием.
И си лека от мъка. Перце, във паяжина хванато.
Папирус със нежност, от вина обгорен.

Протягаш ръце - хоризонта да стигнеш,
там тича слънцето с малки, боси петички.
Полюшва къдрици във светло изригнали
и се смее. И там, сред птици, се учи да срича.

С изпръхнали устни тихо шепнеш на Бога -
молиш за глътчица сън, за спокойствие само,
където има смисъл от твоята топла утроба
и полъх от ангелски глас с обич докосва те: Мамо!