Може би приличам повече на себе си.

Затова ще се отдръпвам като вятър

от зелените листа. От непотребното.

От кристалните усмивки. От лицата,

под които все прозират тъжни клоуни.

Неразчупени отливки преживяно.

Нямам нужда да съм весела пред спомена.

Нямам нужда да съм зла и неразбрана.

Зная вече твърде много. Зная думите

зад останалите думи. Знам. И чувам.

Нагримираните мигли са куршумени.

Безобидните въпроси – тънка струна,

дълго точена да бъде острожилеща,

пренастроена, престорена и златна.

Всичко бляскаво се скупчва по сергиите

като лесно и примамливо богатство.

Затова ще се отдръпвам, там, към Извора

посребрен и тъмно-матов. Тих и вечен.

Посребрената вода за лек ми стига

срещу всички позлатени остриета.