Ще заровя сърцето си (лявото)

там, под храста цъфтящи камелии.
И, оплетено в корени цяло то,
нека спи и забрави последния.

Нека милват го сенки от клоните,
вместо него, в червено окичени.
Вятър, с глас шумолящ в обертонове,
да му шепне балади лирически.

Нека тръгнат си с него и песните -
неразумно и пяти, и плакани.
Нека спи - свито в себе си кестенче,
приютено от торф и от злакове.

Ще му склопя очите неискани,
под покрова лекуващ на билките.
Своя гълъб, нестигнало в синьото,
да сънува под клепки босилкови.

Със сърце ще живея, но с дясното.
То е силно - издържа на плакане.
А при храста с камелии - ясно е,
че ще идвам - там лявото чака ме. 

Радост Даскалова