Часовникът все бърза
да разходи кукувицата си.
А ти си ловец
в ъгъла на безвремието.
Зареждаш си невидимата пушка
с мигове.
И дебнеш да застреляш кукувицата.

Но рекушират в тебе миговете.
И винаги уцелваш въздуха им.
Наместо да се закачиш за бъдещето,
което кукувицата отнася,
далече от безпътната ти памет.

Неточни мерници са призраците,
защото са от спомени куршумите им.
Но кой ли призрак знае, че е минало?
Ти продължаваш да зареждаш пушката си,
тъй сякаш си все още между живите.
И с всяка следваща стрелба към нищото
все повече забравяш, че те няма.

И докато хабиш нахалос изстрели,
аз прожектирам твоето погребване.
Пред скъсване е лентата на филма ти.

А маските изобщо не поддават.
Ковчега ти в сълзите си потапят.
Сълзи от страх, че няма да са вечни.
Сълзи от мъка, че са те изгубили.
А всъщност са илюзии сълзите им.
Картини за печал с доволни образи.

И всяка маска е като цигара.
Художникът рисува пушека
и скрива под боите му цигарата.

Една цигара не е пушекът си.
Под маските лицата са щастливи,
че дишат след поредния червясал.
И се присмиват на Смъртта- докато плачат.

Очите ми крещят по тях: „ Глупаци !
Смъртта е вълк, облечен в чужда кожа,
която щом почука на вратите ви,
веднага припознавате за своя.”.

И мятам пламъци от свещи в маските им,
за да ги разтопи до голо восъкът.
И голите лица да се засрамят.
Но се разтапя восъкът от маските -
тъй както и цигарата угасва,
от личния си пушек удушена.

Все чакам да се скъса лентата.
Да легне като мърша на земята ти.
Да я подуши в полета си кукувицата -
да се превърне в лешояд внезапно.
Да изкълве от памет образите.
И да зарови мършата дълбоко.
А после ни лук яла, ни мирисала
да облече пак тялото на кукувицата.
И да поеме във посоката на следващите.

Ти няма да простреляш кукувицата!
Аз няма да разоблича смеха
под пластовете от тъга на маските.

Кой вярва на децата и на призраците?
Светът остава същият часовник.
Единствено се сменят кукувиците.