(свободен преразказ по “Битпазар” от Николай Стоянов)

Така като ме гледаш, чичо,
какво си мислиш: “Грозно куче,
квартален помияр, научен
по пълни кофи да занича!”

Това съм, да, бездомно куче,
кастрираха ме скоро даже,
но чуй сега, да ти разкажа
какво преди се с мене случи.

Живеех си по правилата
добри на кучешкото племе.
Споделях всичките проблеми
с тайфата псета в махалата.

Ту бит, ту гален, ту нахранен,
ту гонещ циганска каручка,
ту радващ се на чужда кучка
живеех си. Навярно странен

живот за хората, обаче
за мен си бе добър живот.
В градинката до първи вход
на онзи блок живеех значи.

Една мъглива вечер в мрака
си дремех кротко. Изведнъж
в градинката се втурна мъж,
а подир него трима яки

мъжаги. Бягаше човека,
но те го стигнаха до храста
и с някаква жестока страст го
заритаха. Подскочих леко

и без да лая, с устрем лош
захапах близкият бандит.
Отекна гневно вик сърдит,
проблясна острие на нож

и бях прободен. След това
се свих до кофите за смет.
Умирах си, но за късмет
видях над себе си глава

надвесена. Да изръмжа
опитах се, но не успях.
Като в просъница разбрах,
че леко вдигна ме мъжа

и ме понесе. Помня сетне,
че там, във малката квартира
ту се съвземах, ту умирах.
Не мога вече да пресметна

той колко дни над мене бдеше.
Е, най-накрая оживях
и сякаш в този миг разбрах,
че този мъж за мене беше

направил чудо. Знаех вече
до гроб, че му принадлежи
живота ми, ала сгреших.
Но после за това. Човече,

да знаеш как щастливи двама
живеехме си, но се случи
така, че Никифор получи
от село спешна телеграма.

Замина с мене. Никифор,
досещаш се, че бе човека
спасил живота ми, но нека
да продължа. Във онзи двор,

на село, пръкна се ловджия
веднъж, посочи ме и рече;
“Продай ми кучето, човече!”
Дордето моят чорбаджия

да се опомни, аз усетих,
че тука има далавера
и лавнах; “Я недей се дзвери,
недей си бяга от късмета,

а взимай пачката веднага!”
Добре, че ме разбра. Парите
прибра, а аз присвих ушите
покорно, както ми приляга

и да ме вържат се оставих.
Потеглихме, но щом човека
у тях заведе ме, полека
измъкнах се и хайде право

при Никифор. Че кат се почна
една мащабна далавера...
Набързо Фоката намери
пазар за мене. Стриктно, точно

продаваше ме на битака,
а аз след ден, или след два
при него бягах. От това
замогна се човека яко.

Така вървеше, но в мадама
се влюби нашия сладур.
Наричаше я Помпадур
и гукаха си с нея двама.

Дотук добре, ала когато
кайметата да му прибира
започна, здраво се нервирах
и лавнах аз срещу жената.

“Олеле божке, Никифоре,
туй пце ма лае!” – тя проплака.
“Да лае! – рече й ортака –
Нали е куче, що да сторя?”

Че кат се врътна Помпадура;
“Разкарай го от тук веднага!”
“Ма стой... ма чакай...” – няма. Стяга
багажа си, и като щура

фучи. И тъй, по живо-здраво
на улицата Никифора
изхвърли ме. Какво да сторя,
пред блока върнах се направо.

Безцелно по града се лутах
така, но ето, че наскоро
кучкари хванаха ме в двора
и ме докараха в приюта.

Там чух единият как каза;
“Ти знаеш ли чия е тая
мастия?” “Откъде да зная!”
“На Фоката бе, дето тази...

жена му... Помпадур красива
от къщата му го изгони.”
Да си призная, не пророних
сълза, ала ми стана криво.

И в този миг разбрах отново,
че ще се срещнем. То сърцето
затупка радостно проклетото,
да хвръкне сякаш бе готово.

И гледам, влиза онзи ден
в приюта Фоката. Щастливо
замахах със опашка. Живи
нахлуха спомените в мен.

Да ме погледне, викам, само,
да ми намигне и... готово,
въжето късам, честно слово,
през портата – дим да ме няма,

и после ще го чакам кротко
на улицата. Той обаче
към мене приближи се, значи,
с една наперена походка,

посочи ме и; “Колко – вика –
продаваш този помияр?”
Да беше фраснал ми шамар,
да беше шибнал ми ритник,

не би ме толкоз заболяло.
Той мене да купува... той...
където зарад него в бой
готов да вляза бях. Прищяло

му се е куче на човека.
Добре. На първия завой,
преди дори да викне “Стой!”
аз бързо търтих надалеко

и шмугнах се между колите.
Усещах нещо как ме дави
в гърдите. Казвам ти, направо
да вия исках. Пред очите

ми беше Фоката. Объркан
озъртащ се, тъй както стока
изгубена се търси. Фока,
във този свят тотално сбъркан

ти не разбра, че туй, което
объркан търсиш, със пари
не се купува. То цари
в сърцето, Фока, във сърцето!

Та оттогава значи, чичо,
аз проговорих по човешки,
и моля те, сега с насмешка
не гледай ме, ако обичаш.