Самодиви в съня ти бродят,
влъхви за обич нареждат,
русалка треви не гази,
крехки треви зелени.
Самодиви песни запяват –
бяла премяна обличат,
Палят ти свещи ...
За... сбогом...
***
Ти ли бе глътката сладка омая,
Чаша, пълна догоре със обич?!
В дни и нощи – безмилостно топли.
Днес си чашата, пълна с отрова.
Ти ли сега моята малка смърт си?!
***
В душата ми заражда се тревога,
бушуват две вълни – опасно буйни.
В душата ми е ураган,
в душата ти – опасно пусто.
***
Очаквах те – най-чакания
дъжд пороен – в оазиса на
жадната пустиня...
Оазисът вода да пие.
***
Получих си букета със цветята,
очаквах го отдавна –
адресиран от твоя тъй уклончив щрих –
до гроба ми, навярно сив и скучен...
Получих си букета тъй красив
оставен да увехне в нощ студена –
Опита се да го захвърлиш върху мене.
На купчината пръст ...
Там падна...
И остана на колене...
***
Разливай се по мен – непристойно – греховен.
Днес греховете броят се за вярност.
В този свят от измами и грешки –
всеки грях е престорено верен...
***
Скицирах те набързо със молива-
неправдоподобно.
По устните ти очертах усмивка –
ти помниш ли кога си се
усмихвал за последно?!
Скицирах те - неволно, без да искам.
И веждите ти сключих на челото.
Очите ти – и плахи , и сиротни.
засилих ги – безплътни и дълбоки.
***
Нима не ме запомни?!
Не съм картината със пожълтяла снимка.
И рамката от абанос, която
едва ли ще ти служи за бесило...
***
Пак разсъмва,
Небето светлее.
Убедих се, че мога
и без теб да живея...
***
Дали да те желая, не разбрах...
Измамни са безсънните ми нощи.
И онзи буден вятър плах,
звездите му, и още, още...
***
С теб и тази нощ ще пропътувам,
притихнала в душата на щурче,
което свири тъжно на цигулка
последна песен, миг преди да умре...
***
Светлината е непоносимата болка,
която нахлува в мрака
и го разпръсква в душите ни,
за да тържествува...