Намирам си котка.
Поглеждам в очите й.
Очите й са кучета - молят.
А котките никога не молят.
Или се галят. Или убиват.

Но тази котка... тази е различна.
Страхува се от гаснещи покриви.
От прашни килери и фабрики на пепел.
Страхува се от млякото, в което
се оглеждат тъмните сенки -
било на дървета, изгризани от мълнии.
Било на залостени устни на кладенци.

Очите й само се преструват на кучета.
Не лаят и не молят за огризки.
Единствено молят за светло.

Спомних си! Това е котката, която...
Кората на дървото беше хлъзгава,
а лапите й бързи, но мокри.
Катереше клоните - мръсна,
тъй сякаш в комин е нощувала.
А бурята хвърляше слюнки
в гърба й - наежен и щръкнал.

Преди да достигне короната,
просветна в гръбнака й мълния.
Тя падна. По-тежка от камък.
Остана - до близкия кладенец.
Отдавна пресъхнал от жажда.

Напуснах задъхан прозореца.
Лежеше разперила лапи.
Безпомощна, черна черупка.
С прибрана към кожата козина -
смирено, подобно на грешник
пред своето нямо разпятие.

Очите й бяха отворени.
И светли. В тях имаше блясък.
Небе, но без облаци, имаше.

Поръсих небето със пръст,
но пораснах запомнил светулките.
Оттогава щом вляза във църква,
аз се моля - с очите на Котката.