Кучета огласят тъмнината.
Кошмарно страхът ме разпилява
и трепнала неволно пак ръката
леглото и света ми разлюлява.
Слухът ми е в трескава готовност
зловещото проскърцване да чуе
от вълната с разрушителна мощност,
лазеща по стената нагоре.
Очите ми светкавично фиксират
тъмния силует на гардероба
и в съзнанието ми ледено пулсират
мисли за живота и за гроба.
Тялото напрегнато очаква
върху си бетонната грамада
и в ритъма на труса се разплаква
сърцето ми, молейки пощада.
Няколко секунди са ми стига
напълно от съня да се събудя,
а утрото отново ми намига
истинския спомен да изгубя.
Цветанка Тупанска