Потъва прасковата на деня

в застиващия казан на Ахтопол.

Повлечена от пърлени криле

на ято корморани- бивши чайки.

 

Тогава силуетът на дете

напуска бойника си на смокиня

от скърцащата къща над брега.

И пали сивия, самотен пясък.

 

Солта се дърпа в своя ням катран,

а то върви с мъдри очи към мрака.

 

Разприда мрежата от водорасли,

ушита с тънък конец от мухи.

Издирва някой ненахапан бисер.

Поне черупка. За да го измисли.

 

Насреща му морето е мотор.

Оловна равнина. В режим на спяща.

Лицето на водата е панел

с досаден обитател- тишината.

 

Мирише на мазутни татуси.

Безветрени, безлики бездихания.

Тапи за риба, планктон и русалки.

Стопени булчински премени пяна.

 

Пък малкият мъдрец е клептоман.

Краде все безполезни опаковки.

Замества липсата им със сълзи.

Шепа сълзи. Но с вълноломен отзвук.

 

Дотук! Дотук!- крещи една звезда,

разпорила ковчега си от облак.

И каца в неживяната му длан.

Вземи ме, хлапе. И си пожелай

коли, небостъргачи, тлен за стряха.

 

Детето шепне друго на дланта.

Море да бъде и само море.

Недей- угасва малката звезда,

преди да е събрала една бръчка.

 

Но то разплисква мръсния панел

с невинността на чистото си тяло.

И всички татуси са ваденки,

които разлепени стигат дъно.

 

През този миг на истински прибой

никой завод, джет, кораб или влек,

дори да бъдат сбор от сатани,

не стават за саниране на тапи.

 

Потъва празната ключалка на нощта

в смокинята за утро на Ахтопол.

 

Солта ползва косите на дете

от пити слънчоглед, чайки и вятър.

А този вятър е като перце

за суетата на новородено.

 

Морето се обича, гали се-

глухо за виещите, черни майки.

една студенокръвна красота,

попила от мазута на човека.