Имам толкова ръст, че да стигна до прага на стаята

и да видя, че всъщност таванът остава без покрив;

че звездите са сън. Да, навярно така ще е правилно.

Да, навярно звездите огряват единствено горе…

Аз не мисля до там. Аз съм тук като спряло мълчание

и не смея да мина отвъд сладостта на тъгата.

Диша шумно дивана и сбутва по ъгъла масата,

от която изпадат запалени в мрака цигари.

Звънват чаши от допира, виното в тях се разпенва

и в очите ти пламва искра като бърза комета.

В тях златистото сменя цвета си в катранено черно.

Кой те лъга до днес? Тъмнината умее да свети!

Тъмнината е само сгъстена до болка илюзия.

Имам толкова ръст, че да стигна до прага й боса.

Ако още си тук, ще усетиш. Въобще не е трудно.

Всичко старо отдавна се жалва от остро комоцио.

Няма минало. Бъдеще още не можем да раждаме.

Виждам само таван и небе без очакван завършек.

Пий кафето си топло.  Каквото изстине – е празно.

А звездите са сън ако просто си спрял да ги търсиш.